Гняв
Гневни сме винаги, когато нещо в живота ни има нужда от промяна. Винаги, когато нещо е в дълбок разрез с нашите желания или ценности, с нуждата ни да бъдем чути... Тя идва също така и за да ни каже кога е време да вземем живота си в ръце и да направим така трудната стъпка НАПРЕД.
Свикнали сме да възприемаме агресията като порок, недостатък или най-малкото като негативно чувство. И толкова вярваме в това, че всячески се опитваме да я избягваме. За да приемем агресията обаче, първо трябва да я опознаем.
Гневът и агресията са един от най-естествените модели на поведение у човека. Възпитавани сме да я избягваме или потискаме или пък сме враждебно настроени към всичко, което ни заобикаля.
В напрегнат момент у нас винаги се задвижва инстинкта за "борба или бягство". Когато не последва нито едното обаче сме принудени да "глътнем" тази агресия. И от здравословен инстинкт тя се превръща в депресия. Когато безропотно изпълняваме дейности, които не харесваме и очакваме другите да видят саможертвата ни, например...
Опитваме са да се справим с гнева си, превръщайки го в депресия. Т.е. обърната навътре агресия. Именно заради това и един от най-ярките индикатори на подтисната агресия е наличието на Вина в нас самите. За съжаление това е начина, по който не закъсняват и различните болести, които се появяват в отговор на подсъзнателното ни презрение към нас самите.
Да изпитваме агресия не винаги означава да се държим агресивно. Много често това чувство бива заклеймявано като недостатък, като неблагочестива характеристика на личността ни...
Резултатът - отричаме собственото си емоции, дори обличаме това качество в добродетел „търпение”.
Това е и причината, която ни кара да се чувстваме като мъченик, като жертва, защото дълбоко преди да ни отрекат другите сме го направили ние самите...
Но, за да се опитаме да опознаем истински агресията, обаче трябва да се приближим още малко до нея...
Съществуват три основни вида модели на поведение в изразяването на агресията.
Първият е садистичната агресия - тази, която отхвърля, отблъсква, разрушава. Тук винаги и за всичко другият е виновен. Обиждаме го, нагрубяваме го, обвиняваме го – „простак, идиот, как можа!” Така, в безсилието си и в отчаяния си опит да изразим агресията си отхвърляме и самата същност на другия човек, категоризирайки го с обидни думи. В резултат на това другия отвръща със същото и конфликта се задълбочава. Това е модела на насилника.
Вторият е депресивната агресия (автоагресията) е подтиснатата, обърнатата навътре агресия. „За нищо не ставам.”, „По-добре да бях умрял.”, „И без това щеше да ти е по-добре без мен”. „Заслужавам си го!”. С други думи маскираната като депресия агресия. Целта е вменяването на вина у другия, чрез което ‘жертвата’ се превръща (също) в насилник. Почти винаги неосъзнато. Това поведение често води след себе си още повече агресия от страна на насилника, защото никой не обича да го карат да се чувства „лош”. Именно на това ниво моделите на жертвата и насилника своеобразно се срещат и взаимно подхранват слабостите си...
Третият модел е здравословната агресия – това е онази агресия, която отхвърля постъпката, но не и самия човек. „Постъпи глупаво, а ти не си глупак”. Така гласно изразяваме несъгласието и разочарованието, дори гнева си от дадената постъпка или ситуация, но не отхвърляме самия човек като личност (не той е „лош”, а конкретната постъпка). Показваме, че сме наранени, но не осъждаме, оценяваме другия.
Затова и той е много по-склонен да ни изслуша, което е първата стъпка към разрешаването на всеки конфликт.
Да се научим да изразяваме здравословно гнева си не означава да го скрием, нито да станем мъченици, а - да признаем тъгата, болката, обидата и страха си, когато сме най-уязвими пред важните хора в живота ни. Но преди всичко пред себе си... Това е и ключа към самопознанието - когато уважаваш себе си, другите също го правят.
Най-истинското предизвикателство е не - да се мъчим да променим другия (зависи от другия), а да разберем какъв е смисъла това да е изпитанието, което идва в живота ни (зависи от мен).
Само след това можем да бъдем достатъчно стабилни да отстояваме и подкрепяме себе си и другия...
Даниела Стоянова
Свикнали сме да възприемаме агресията като порок, недостатък или най-малкото като негативно чувство. И толкова вярваме в това, че всячески се опитваме да я избягваме. За да приемем агресията обаче, първо трябва да я опознаем.
Гневът и агресията са един от най-естествените модели на поведение у човека. Възпитавани сме да я избягваме или потискаме или пък сме враждебно настроени към всичко, което ни заобикаля.
В напрегнат момент у нас винаги се задвижва инстинкта за "борба или бягство". Когато не последва нито едното обаче сме принудени да "глътнем" тази агресия. И от здравословен инстинкт тя се превръща в депресия. Когато безропотно изпълняваме дейности, които не харесваме и очакваме другите да видят саможертвата ни, например...
Опитваме са да се справим с гнева си, превръщайки го в депресия. Т.е. обърната навътре агресия. Именно заради това и един от най-ярките индикатори на подтисната агресия е наличието на Вина в нас самите. За съжаление това е начина, по който не закъсняват и различните болести, които се появяват в отговор на подсъзнателното ни презрение към нас самите.
Да изпитваме агресия не винаги означава да се държим агресивно. Много често това чувство бива заклеймявано като недостатък, като неблагочестива характеристика на личността ни...
Резултатът - отричаме собственото си емоции, дори обличаме това качество в добродетел „търпение”.
Това е и причината, която ни кара да се чувстваме като мъченик, като жертва, защото дълбоко преди да ни отрекат другите сме го направили ние самите...
Но, за да се опитаме да опознаем истински агресията, обаче трябва да се приближим още малко до нея...
Съществуват три основни вида модели на поведение в изразяването на агресията.
Първият е садистичната агресия - тази, която отхвърля, отблъсква, разрушава. Тук винаги и за всичко другият е виновен. Обиждаме го, нагрубяваме го, обвиняваме го – „простак, идиот, как можа!” Така, в безсилието си и в отчаяния си опит да изразим агресията си отхвърляме и самата същност на другия човек, категоризирайки го с обидни думи. В резултат на това другия отвръща със същото и конфликта се задълбочава. Това е модела на насилника.
Вторият е депресивната агресия (автоагресията) е подтиснатата, обърнатата навътре агресия. „За нищо не ставам.”, „По-добре да бях умрял.”, „И без това щеше да ти е по-добре без мен”. „Заслужавам си го!”. С други думи маскираната като депресия агресия. Целта е вменяването на вина у другия, чрез което ‘жертвата’ се превръща (също) в насилник. Почти винаги неосъзнато. Това поведение често води след себе си още повече агресия от страна на насилника, защото никой не обича да го карат да се чувства „лош”. Именно на това ниво моделите на жертвата и насилника своеобразно се срещат и взаимно подхранват слабостите си...
Третият модел е здравословната агресия – това е онази агресия, която отхвърля постъпката, но не и самия човек. „Постъпи глупаво, а ти не си глупак”. Така гласно изразяваме несъгласието и разочарованието, дори гнева си от дадената постъпка или ситуация, но не отхвърляме самия човек като личност (не той е „лош”, а конкретната постъпка). Показваме, че сме наранени, но не осъждаме, оценяваме другия.
Затова и той е много по-склонен да ни изслуша, което е първата стъпка към разрешаването на всеки конфликт.
Да се научим да изразяваме здравословно гнева си не означава да го скрием, нито да станем мъченици, а - да признаем тъгата, болката, обидата и страха си, когато сме най-уязвими пред важните хора в живота ни. Но преди всичко пред себе си... Това е и ключа към самопознанието - когато уважаваш себе си, другите също го правят.
Най-истинското предизвикателство е не - да се мъчим да променим другия (зависи от другия), а да разберем какъв е смисъла това да е изпитанието, което идва в живота ни (зависи от мен).
Само след това можем да бъдем достатъчно стабилни да отстояваме и подкрепяме себе си и другия...
Даниела Стоянова
