Страх

Страхът е естествено състояние. Всички човешки същества изпитват страх и любов. Това са двете основни чувства, от които се раждат всички други усещания и които ни правят човеци.
Страхът има много лица. Понякога той до нас в чистия си вид – тогава ясно осъзнаваме, че сме уплашени. Усещаме го, с всяка част на тялото и душата си. Всичките ни действия са провокирани от тревога – чувството е колкото тягостно, толкова и силно. В момент на страх цялото ни тяло се стяга, всяка наша клетка се напряга, дишането ни е на пресекулки...
Ако тялото чувства това, то какво става в душата ни в този момент, която е много по-фин индикатор на състоянието ни? Всеки от нас е изпитвал състоянията на безсилие, паника, неумолимата безвъзвратност на времето, чувството, че всичко се руши под краката ти... Дори да имаме силите да си дадем сметка какво провокира състоянието ни, рядко можем да го променим в самия момент.
Страхът не пристъпва, той сграбчва. В този момент всяка разума мисъл ни се струва далечна и недостатъчна.
А има и друга по-неприятна опасност... да не разпознаем страха. Всеки път, когато изпитваме несигурност, срам, ревност, тъга, яд... в основата им се крие Страха. Причините са толкова различни, но състоянието толкова си прилича...
Неуверени сме пред хората – но не разпознаваме страха на малкото дете в нас, което умира от страх, че няма да го харесат. И приемат. От там и обичат. Срамежливи сме "по природа" – а всъщност не харесваме сами себе си. И копнеем за признанието на чуждите хора, а те никога не могат да ни го дадат, просто защото и те са различни. Ревнуваме, а усещаме уязвимост, страхуваме, че някой може да се окаже по-добър от нас. Страхуваме се да не изгубим любовта си... И така почти сигурно я губим. Тъгата, която сме така свикнали да носим в душата си е обърната към себе си агресия, но и двете таят в себе си страха от неизвестното. И, понеже нищо в природата не се губи, само се видоизменя един ден се събуждаме обладани от толкова меланхолични чувства и гняв, че дори вече не можем да ги разпознаем... Така се ражда състоянието на обърканост и дезориентация в собствения ни живот.
Има много начини да 'преборим' страха – можем да избягаме, можем да търсим компанията на приятели, можем да излизаме на партита, да започнем да спортуваме. Можем и настървено да запълваме свободното си време с алкохол, работа, динамичен живот, натрапливо чистене, сексуални авантюри, работа...много работа. Колкото по-изразени са тези гранични състояния, толкова по-силен е страхът. Съответно и бягството. Но и нуждата на душата ни. Така попадаме в познатия омагьосан кръг...
Това е и шанса, който ни предлага живота да се научим да го разпознаваме, да го погледнем в очите. Да говорим с него...
А това изисква нещо дори още по-трудно - да останем. Точно, когато най-много искаме да избягаме. Само така Страха става все по-малко страшен. Като нашето вътрешно, гневно малко дете, което всъщност уплашено се опитва да ни каже нещо...


Даниела Стоянова