Сърденето

Когато сме най-наранени замлъкваме. Можем да разберем, че сме наранили някого по неговото игнориращо му поведение. 

И зад това стоят цяла палитра от чувства, най-дълбокото от които е нараняването. 

Често то води и до т.нар. отчуждаване, цупене, дистанциране - като форма на пасивна агресия, но и на вик за помощ. 

 

Отгоре някъде под равната повърхност се крие Гневът - сложно и обширно поле в човешката психика. Има много начини за изразяването, както и за подтискането му и доста от тях могат да бъдат опасни. Често, когато не намираме осъзнат начин на изразяването на гнева или пък имаме травма, свързана именно с изразяването му развиваме макар и изкривени, но адаптирани начини за изразяването му. Един от тях е сърденето. Усещано още като отдалечаване, дистанциране, затваряне. Замълчаване. Тишината, която крещи и напряга дори повече от конфронтация. И докато в конфликт все пак имаме шанс да си кажем (и може би да се чуем?) какво мислим, то тук нещата се таят на много по-дълбоко, неизказано ниво.

Отдолу е нашата обидена, детска част или тази, на която е позволила да й минават границите и чака другия да ни усети, сам да се сети, да разбере какво е направил и да се извини. 

Това няма как да стане, защото другия е чувстващо същество и също има своите преживявания, свързани с нас. Но все пак, нашата детска част настоява... "ако ме обича/държи на мен/ съм му важна щеше да е усети". Това е трогателно романтична и от друга страна доста наивна наша част. Зрялото поведение намира начин да сподели какво се случва в нас, още повече, когато е трудно. Когато мълчим, обаче именно тази наша част отказва да проговори. 

Често, онова, което най-много ни пречи на изразим гнева си към другия е страхът от изоставяне и отхвърляне. Притеснението, че може да нараним любим човек или че няма да разбере и ще се обиди и ще го загубим. Допълнително лоша шега могат да изиграят криворазбраните духовни практики, които тръбят да се избавим от гнева и да не го изпитваме. И ето, понеже не бива да изпитаме гняв, а все пак го има - не след дълго е възможно да се хванем, че се дистанцираме и сърдим.

Тук отново искам да уточня, че гневът не е агресия. Не означава да наранявам, нагрубявам и да налагам своето мнение. Гневът е просто нищо друго, освен концентрирана енергия. Именно така, отказвайки да влезем в изразяването му, отказваме да дадем шанс на отношенията ни, а често и ние самите ставаме подтиснати, меланхолични, тъжни.

Дистанцирането е пасивна форма на гняв и подтиснато нараняване, обикновено не е осъзнато като такава. Чувстваме се обидени и огорчени, но ако се замислим, първата емоция, преди да се огорчим е била раздразнението. Когато нямаме смелостта да го изразим навреме, то се превръща в обида. От там следва затваряне и игнориране, но то наранява и самите нас. 

Важно е да знаем, че именно страхът ни от отхвърляне ни пречи да изразим (с грижа) нашето раздразнение, което почти сигурно руши в дълбочина отношенията. Тъй като този страх от изоставяне е много първична, дори телесна емоция, вкоренена във всеки от нас сме "измислили" дистанцирането като безопасна форма на (неосъзнат) гняв и болка. За съжаление обаче, това убива дори по сигурно от гнева.

В гещалт терапията наричаме този процес ретрофлексия – това е усещнето "искам да изкажа недоволството си, но ме е страх и го глътвам обратно". Това неминуемо води до последици като отдалечаване или затваряне, сърдене. Неосъзнатата динамика е "наказвам другия, но с това наказвам и себе си". Ако сме честни пред себе си и се хванем, че усещаме в себе си желанието да накажем другия чрез затварянето и дистанцирането си, то имайте едно на ум, че може би сте пропуснали момента, в който да изразите гнева и болката си и те са се превърнали в желание за наказание.

Предизвикателство е първо да осъзнаем поведението си и да си го признаем пред себе си,  защо не и пред другия? Да се погрижим за детската си част от нас, която реагира първосигнално с отдръпване, като си изградим по-зряла реакция на същата ситуация. Звучи лесно на думи, но ако се опитате в ситуация съзнателно да промените начина си на реагиране, ще усетите колко много смелост изисква това. Това не е лесен процес и съвсем естествено е в началото да провокира нашата съпротива, още повече, когато сме под афекта от конкеретната случка и ни идва да обвиним другия. Процесът на самопознание и осъзнаване дават шанс за наблюдаването на нашите скрити трудности в отношенията и куража да ги споделим с терапевта, а после и с важните хора в живота ни.

Даниела Стоянова