Самонараняването

Самонараняването с всяка негова разновидност е винаги вик за помощ. Не е лигавене, нито игра, нито мода или лоша компания. То може да е физическо или душевно, или и двете и е изключително опасно, за това е нужно да бъде взимано на сериозно.
Липсата на всякаква емоция е по-непоносима и когато това е единственото, което сме в състояние поне за миг да ни накара да чувстваме отново - идва ред на болката.
Понякога не можем да си дарим щастие, но винаги можем да си причиним болка и сами. Особено несъзнателно.
Когато копнеем да се свържем с чувствата си дори болката може да е чувство. При това много силно пристрастяващо и животозастрашаващо. Ако не успея да почувствам живота отново, нараняването става все по-силно и по-дълбоко...

Един от основните защитните механизми на човека в гещалт терапията - ретрофлексията носи смисъла „правя на себе си онова, което искам да направя на теб”. Терминът ретрофлексия (retroflection) буквално означава „връщане назад”.  Това е поведение, често несъзнавано, в което поставяме границата между мен и другия, но я поставяме вътре в нас – така тя никога не достига реалното си място. С това поведение се свързват всички видове самонаказание, мазохизъм – емоционален и физически, самонараняване, саможертва и най-голямото от тях – самоубийството.

Онова, което наричаме психосоматични болести се появяват обикновено в резултат именно на изпитан гняв в отношенията с някого, който се обръща против нас самите. Самоубийството е висша форма на ретрофлексия -  убиваме себе си вместо да убием онзи, който ни е причинил страдание.

Човек с ретрофлексивен характер се отнася към себе си както би искал да се отнесе към другите хора. Ако се саботира и самонаказва по някакъв начин може да постои с въпроса „За кого всъщност е предназначено това?”
Емоциите, реакциите, действията, които са предназначени за друг човек променят посоката си и се обръщат към нас самите. Всъщност, те не правят това сами. Правим го ние, с доброто намерение да избегнем повече болка. Ретрофлексията, като задържан импулс в нас (приятен или неприятен) възниква тогава, когато по някакви причини не можем да реагираме на натрупаните в нас емоции по външен начин. Например детето, обидено от родителите, не може да прояви гнева си към тях и е необходимо да го потисне. Енергията на гнева не изчезва, а само променя своята посока, превръщайки се в автоагресия, а след това в чувство за вина. Така другия няма никаква идея какво се разиграва в ума ни и колко мъчително може да е такова „въртене в себе си”.

В такова психично състояние (като правило това започва в детството) не може да не намери повторение в поведението на възрастния. За да избегнем болката и рисковете, свързани с нови опити ние се отказваме преди тях. Средата, бидейки по-силна побеждава и налага своите желания в противоречие с желанията ни. Въпреки това, наказанието не премахва необходимостта от поведение, което се наказва, детето се научава да съдържа емоциите си, изразявайки навън само подходящите такива.

Живеем в общество, което разцепва нашата цялостност – издига в култ дружелюбността, любезността, комуникацията и действието и заклеймява агресията, гневът, мълчанието и тъгата. Всички в някакъв момент сме усещали този натиск. Като социално неприемливи чувства е много по-лесно да ги обърнем срещу нас самите, отколкото навън. Примери има безкрайно много: Усмихваме се, когато ни се плаче. Говорим, когато ни се мълчи. Мълчим, когато ни се крещи. Питаме, когато искаме да кажем. Страхуваме се, когато искаме да дадем. Замълчаваме, когато знаем, че сме имаме право.

Така енергията се разделя на две - част от напрежението се стреми към първоначално изразяване и никога не достига тази цел, а другата част се връща обратно вътре в нас – за да задържи този стремеж под контрол. Така, онова което първоначално е било конфликт между нас и другите, постепенно се превръща във вътрешен конфликт, между една част и друга част от нас. При потискането на емоциите си ние губим осъзнаване за сдържаното, така и за процеса на сдържане. Стремежът е да се възстанови осъзнаването за самото блокиране, което ни дава възможността да усетим какво и как самите ние правим.

Саморазрушителното поведение много често се крие зад заблуждението, че „гълтайки” реакцията предназначена за друг и правейки го на себе си – това НЕ НИ ПРАВИ ЛОШИ. Мислим си, че е по-безопасно и така няма да бъдем ОТХВЪРЛЕНИ от другия -  като нараним себе си и по този начин правим така, че другия да чувства вина. Истинското чувство под вината винаги е друго.

Преди всичко обаче, самонараняващия се човек изпитва огромна, често непоносимо силна болка и единствения начин да я овладее е като си причини друга, по-голяма, която да заглуши основната. По този начин нашите чувства реално не достигат външния си обект – ние сме поставили общуването с него вътре в нас и сме решили да обърнем срещу себе си.

Психотерапевтичната помощ при саморазрушителните импулси е свързана с връщането към истината на задържаната емоция. Така, тръгвайки от чувството за вина се подкрепя изразяването на основното чувство, причина за автоагресията и промяна на фокуса от вътре – навън. В този случай заключения импулс в тялото, който е разделял вътрешните ни части наново се съединява и обединява в едно цяло всичко, което човек иска да изрази външно.

 

 Даниела Стоянова