А аз ти вярвах?!

...или скрития капан на доверието

Всички знаем колко важно е в една връзка да има доверие. Без него не можем да градим нищо по напред, затова е толкова важно да вярваме безусловно на другия.
И защото боли да ни излъжат. Опустошаващото усещането да ни предадат. Едва се престрашим да се доверим някого и накрая той/тя да се подиграе с най-ценния ни дар, да го проиграе с лека ръка по невнимание или пък нарочно. Всеки познава това усещане поне веднъж в живота си. Съсипващо и разрушаващо, след което трудно бихме се доверили отново.

Темата е много дълбока и чувствителна, защото това е ядрото, центъра на нашата същност и най-красивия подарък, който бихме могли да подарим на някого.

Нека разгледаме това чувство от малко по различна светлина...
Какво представлява доверието?

Доверието е безценен дар, който можем да подарим на друг човек. То не се печели и не се заслужва, то се подарява. Но как да го дарим на другия когато то събужда най-дълбоките ни страхове и съмнения?!

Оказва се обаче, че е много трудно, едва доловимо да се разграничи - доверието от скритите ни очаквания към някого. Неосъзнатия ни копнеж другия да остане такъв, какъвто е, такъв какъвто е бил в началото, когато сме започнали връзката си. С онзи по детски очарователен, романтичен и така пагубен копнеж да ни обича, да се грижи за нас, да ни обръща внимание, да не ни лъже, да не си промени чуствата, да не ни предаде, да не ни изневери... Да не се промени с времето и онова нагарчащо усещане в гърдите ни "ти не беше такъв".

С две думи да не се променя. Да стои неподвижен, неразвиващ се, такъв какъвто сме го приели в живота си в началото.

Нашето доверие почти винаги е подсъзнателното ни изискване към партньора "Не се променяй. Остани неподвижен. Защото ако направиш може да ме нарани и изправи пред моите вътрешни демони."

От гледна точка на осъзнатостта, кой би могъл да обещае на другия, оначе че винаги ще прави, бъде и чувства нещо, което чувства в този момент? Завинаги?

Отговорът не е романтичен.

Животът е движение, непредвидимост, флуиденост, постоянна промяна и любовта също се развива. Всеки стремеж да го циментираме и върнем към началното му блаженство е обречен на болезнен провал. Всеки от нас се променя постоянно и това е необратимо. Капанът обаче е, че без да осъзнаваме наричаме доверие именно нуждата си другия да остане същия. Но това не е доверие. Това е добре облечено ОЧАКВАНЕ.

И дори ИЗИСКВАНЕ.

Как може да изискваме от партньора да прави това или онова или пък да не го прави?!
Колкото и да се опитваме не можем (и нямаме право) да искаме това от партньора си, защото никой не ни принадлежи. Никой не е длъжен и не бива да носи на раменете си отоворността за това как ние се чустваме. То е единствено и само наша отговорност и не е здравословно да го качваме на плещите на любимия човек.

"Но как ще търпя това?" - би възкликнал някой. Нямаме власт над това какво някой ще избере да прави или не. Ето затова доверието толкова често е негласно изискване към другия да не се променя, за да не ни срещне с най-дълбоките ни страхове.

Ако вземем за пример изневярата - ако ни изневерят ще се срещнем с най-дълбоката си недостатъчност, страх, незначителност...и още много, много изпепеляваща болка. Жигосва сърцето ни завинаги. И все пак... доверието да не ни изневерят всъщност негласно казва "Моля те, не го прави, защото няма да мога да се справя със страхове си."

Но какво тогава е доверие?

Доверието е не толкова в другия, колкото в процеса, който създаваме заедно. Да имам доверие в другия значи, че каквото и да се случи с нея/него, както и да се променят чувствата или действията към мен вярвам, че ще има смелостта да ги внесе във връзката по между ни. Да ги сложи на масата. Това е единственото, което бихме могли да очакваме.

Но то важи и за нас самите.

Романтичната представа, че след като сме партньори имам право да изисквам и очаквам от другия определено поведение носи единствено страдание. Рано или късно всяко човешко същество се променя, развива, израства. Също и любовта. И ако имаме щастието да преодолеем диференцията, отделянето, различията, очакването и изискването тя, любовта би могла да започне. Да, да започне. Защото силните чувства, тръпка, пеперудите в стомаха, не мога да живея без теб", "Мисля, постоянно за теб" все още не са любовта.

А толкова често двойките се разделят на това място, казвайки, че любовта е умряла. Ами ако още не е започнала?

Ако е съвсем различно нещо от представата ни за нея?

Даниела Стоянова