Синдром на Полиана

"Откраднали са ти колата ? - Не бъди тъжен! Сега можеш най-накрая да ходиш повече пеша, което е много полезно за здравето."

Синдром на Полиана – защитен психичен механизъм, проявяващ се в това, че човек се старае да вижда единствено положителните страни на събитията, несъзнателен уклон в положителна посока. Това е способността да се намери позитивното във всяко, дори много лошо събитие. Носенето на розови очила без съмнение помага, но в умерени количества и когато не е за сметка на затваряне на очите за реалността.

Синдромът носи името от героинята в романа на Елеанор Портър – 12 годишната Полиана, която обича да играе необикновена игра, която се състои в това да намери радост във всяко събитие. Колкото по-лошо е нещастието, толкова по-интересно е да се намери положителното в него.

Това действително може да помогне в някои моменти на депресия, да компенсира негативно отношение и да намерим сили да живеем. Оптимизмът привлича хората към нас и Pollyanna наистина помага на другите. Но ако тази игра се превърне в смисъл на живота ни може да е опасно -  розовите очила са полезни само в определена доза. Синдромът на Полиана приписва на хората и случките изключително добри намерения, не рядко без ясна представа за реалността.

Парадоксът е, че човешката природа несъзнателно се стреми да възприема само положителни преживявания, а умът ни акцентира и фокусира вниманието ни върху негативните аспекти. Следователно,  човек е постоянно в състояние на противоречие в себе си.

Напоследък има силно развитие на множество семинари от вида „позитивно мислене”, но по какво се отличават те от синдромът на Полиана? На първо място – концепцията на позитивното мислене е насочена към бъдещето и се отнася към идеята, че днешните мисли се материализират утре. Затова ако мислим хубаво, то ще се случи. Хората, страдащи от синдрома на Полиана не са насочени толкова към бъдещето, а към вече случили се събития, стараейки се да оправдаят нещастието с опит да видят единствено позитивното, което ги отдалечава от реалността.

Друга проява на синдрома на Полиана се явява стремежът на човек да бъде добър с всички без изключение. Те се боят от това някой да не помисли лошо за тях и за това не показват своите истински чувства, не изказват различно мнение, за да не навреди на отношенията им с другите хора. Тези хора приемат критиката много болезнено, но се стараят да не го показват.

Поведение от типа синдромът на Полиана се наблюдава у деца и хора, които не са усещали безусловната любов на родителите, принудени да я „заслужат” чрез добро поведение.  Те са толкова свикнали да доставят удоволствие на другите, че вече не чувстват собствените си желания и нужди. Страхът от отхвърляне прави за тях невъзможна всяка проява на негативни чувства – страх, несъгласие, ярост, гняв. Както всяка крайност, това напълно инвалидизира изразяването на останалата част от палитрата на човешките емоции.

Синдромът на Полиана носи изкривен образ за реалността, вижда се само едната й половина – положителната. Останалата част остава скрита, поради което липсва реалистичната и цялостна представа за света и хората (най-вече за себе си!). Напълно зависими от мнението на хората, те се опитват да угодят на другите по всякакъв начин. Дълбоко в себе си, такъв човек вярва, че е „лош” в „добрия”  свят и често чувства вина за това. Постоянната игра „да превърнем негативното в позитивно” може да доведе до обратния резултат – когато все пак розовите очила паднат да се окажем в дълбока депресия.

Източник: InHa.ru, s-mind.ru