Майката - травмата от изоставянето

Отношението ни към нашата майка се продължава в отношенията ни към другите хора. Най-вече това проличава в отношението ни към партньора и към децата ни.

Ако в миналото с нашата майка е имало някакво събитие, което ни е разделило от нея, дори само за кратко време у нас остава една болка, която през целия ни живот подлага на изпитание – нас самите и отношенията ни с другите хора, както и онова, което те и/ли ние очакваме от тях.

Раздялата може да бъде както физическа, така и/или емоционална. Възможно е цял живот тя да се е грижила за нашето здраве, храна, училище и хигиена, но вътре в себе си да сме я усещали далеч емоционално. Възможно е да се е родило по-малкото ни братче или сестриче или да е била вглъбена и заета със своята работа или личен живот, което да преживеем като изоставяне от нейна страна.

След травмата от вътрешната раздялата с майка ни като дете оставаме неподвижни пред нея.  По същия начин по-късно се отдръпваме от хора, които са важни в нашия живот и когато поискаме да покажем любовта си се чувстваме сковани и замръзнали. И макар да ни се иска да се приближим всяка крачка към другия отново извиква в нашето тяло и душа дълбоко запазения у нас спомен за болката от раздялата. Така вместо да се приближим към другия, дори съкровено вътре в себе си да го копнеем – ние се отдръпваме. Ставаме недостъпни и далечни, ограждаме се със стени от безразличие.

Начинът, по който се отнасяме към майката е и начина, по който се отнасяме към своето тяло. Ако преживеем една раздяла с майка си и се отвърнем от нея, по същия начин се чувстваме отделени и ни е трудно да се свържем с тялото си.

Берт Хелингер