Писмо до сърцето ми
Здравей, сърце...
Винаги ми е било трудно да ти пиша. Навън вали и това ме успокоява. Носи ми усещането, че някак имам време или че времето няма особено значение. Иска ми се да ти покажа колко истина има в това да по/кажеш нещата, които не се казват. Дори да не се харесат.
Може би ще пробвам сега... не знам дали ще ти хареса...или по-точно не знам колко дълго ще ти харесва!? Ще ти разкажа за нещо, за което едва ли ще ме чуеш да говоря на глас.
Ще ти разкажа за болката...
Преди време имаше болката по лицето ми. По държанието, по дрехите, в гласа ми. Не, че това правеше болката по-малка, напротив. И все по-'гладен' ставах. Една нощ осъзнах, че ако успея да стигна дъното на своята болка, до самия предел, на ръба, отвъд който няма вече съществуване - ставаш тих.
Много тих.
Усещаш я постоянно и навсякъде, защото не може да избягаш от себе си. Именно заради това, когато целия си болка, точно в този момент усещаш, че не можеш да понесеш повече да я излъчваш...
Именно, защото има толкова много от нея у теб. Само когато не си достигнал дъното на тази болка имаш нужда да ровиш в нея. Да я показваш.
Когато целия си нея. Когато нещо огромно у теб усеща, че няма нищо, което ти е нужно. И именно заради това всяко малко нещо ти е подарък. Именно заради това всеки миг е дар, защото приемаш, че нямаш нищо и си щастлив, че нещо отново ти се е случило в този живот.
Болката ме учи да не бъда болка.
Илюзията, че някой е нужно да прави нещо за мен, създава усещането да искам, копнея, очаквам някой да ме на/прави щастлив. И ако това не може да стане - сякаш си сам, неоценен. И тъжен.
Вече нямам нужда да бъда привързан към болката.
И без това всеки дъх ми напомня за нея.
Това прави малко по-леко усещането за живот. И малко по...усмихващо се на уличната котка. Защото вече не ги чакам.
Единственият ми страх, сърце е... да не забравя. Отново. Страхувам се от глухите, кънтящи като вечност удари на болката, в които ти идва да крещиш. А от устата ти не излиза нито звук. Страхувам се от това да забравя и отново да ме привлече тъгата.
Ако забравиш това, сърце мое и имаш нужда да дишаш отново..., нека това писмо ти припомни това.
Усещам те винаги!
С обич,
Твоят въздух
Винаги ми е било трудно да ти пиша. Навън вали и това ме успокоява. Носи ми усещането, че някак имам време или че времето няма особено значение. Иска ми се да ти покажа колко истина има в това да по/кажеш нещата, които не се казват. Дори да не се харесат.
Може би ще пробвам сега... не знам дали ще ти хареса...или по-точно не знам колко дълго ще ти харесва!? Ще ти разкажа за нещо, за което едва ли ще ме чуеш да говоря на глас.
Ще ти разкажа за болката...
Преди време имаше болката по лицето ми. По държанието, по дрехите, в гласа ми. Не, че това правеше болката по-малка, напротив. И все по-'гладен' ставах. Една нощ осъзнах, че ако успея да стигна дъното на своята болка, до самия предел, на ръба, отвъд който няма вече съществуване - ставаш тих.
Много тих.
Усещаш я постоянно и навсякъде, защото не може да избягаш от себе си. Именно заради това, когато целия си болка, точно в този момент усещаш, че не можеш да понесеш повече да я излъчваш...
Именно, защото има толкова много от нея у теб. Само когато не си достигнал дъното на тази болка имаш нужда да ровиш в нея. Да я показваш.
Когато целия си нея. Когато нещо огромно у теб усеща, че няма нищо, което ти е нужно. И именно заради това всяко малко нещо ти е подарък. Именно заради това всеки миг е дар, защото приемаш, че нямаш нищо и си щастлив, че нещо отново ти се е случило в този живот.
Болката ме учи да не бъда болка.
Илюзията, че някой е нужно да прави нещо за мен, създава усещането да искам, копнея, очаквам някой да ме на/прави щастлив. И ако това не може да стане - сякаш си сам, неоценен. И тъжен.
Вече нямам нужда да бъда привързан към болката.
И без това всеки дъх ми напомня за нея.
Това прави малко по-леко усещането за живот. И малко по...усмихващо се на уличната котка. Защото вече не ги чакам.
Единственият ми страх, сърце е... да не забравя. Отново. Страхувам се от глухите, кънтящи като вечност удари на болката, в които ти идва да крещиш. А от устата ти не излиза нито звук. Страхувам се от това да забравя и отново да ме привлече тъгата.
Ако забравиш това, сърце мое и имаш нужда да дишаш отново..., нека това писмо ти припомни това.
Усещам те винаги!
С обич,
Твоят въздух
