Пукнатини
На повърхността сме винаги, в цепнатините - понякога. Когато ни уморява света наоколо, мечтаем за цепнатините. Цепнатините са места, които крият нещо невидимо. Забулват се пред погледа, провокират ни да се задълбочим в скритата вътрешност, макар в тъмнината нашето око да не "вижда". Да се проникне, не означава само да се окажеш в нещо, а просто да бъдеш това нещо...
Това, което е невидимо, се случва да бъде скрито в цепнатини, пролуки, пукнатини, водещи към дълбината, под повърхността, от другата страна на действителността. На същата действителност обаче...
Началото на любовното проникване е погледът. А гледайки, не само придобиваме действителността, но също и пробуждаме нова. Би изглеждало, че погледът е само инструмент на наблюдението, обаче той също така създава. Първоначалният любовен поглед е искрен и окончателен. Насочен към дълбината. Гол. А прониквайки, не само открива, но също така информира - че няма връщане.
Откриването на цепнатината ни позволява да се смъкнем от светлата гладка повърхност в мрака във себе си в другия... Да напуснем пространството, в което острата светлина на деня сплесква визията.
Да търсим цепнатина може да ни провокира друг човек, когато привлича вниманието ни и ни принуждава да направим настойчиво, макар и често безплодно, усилие да го разберем, когато се разкрива пред нас дотолкова, че бихме могли да знаем, че има някаква действителност, насочена към нас, но непозната, която никога няма да успеем да докоснем с ръка, да извадим от мрака и да поставим отвън...
Колко дълго искаме или трябва да полагаме труд да откриваме действителността, която се разкрива пред нас, да се стараем да търсим цепнатина, през която може да се проникне в действителността. Но когато този процес започне наистина, преставаме да го управля ваме. Тогава вече не е достатъчно да кажеш: стига, за да възпреш проникването.
Любовта е проникване в нечий живот и съгласие някой да проникне в нашия живот.
Докато не се разтворим изцяло за болката и радостта, не сме готови за любовта. И не можем да се приближим до съществуването, без да се съгласим на това. Но когато проникваме в него любовно, тогава във вътрешността на опитното битие, в което влизаме през разтварящи се цепнатини, ни приема бездната на съществуването...
Понякога ни се струва, че още сме на повърхността, а вече сме в цепнатината. Внезапно. А понякога ни трябва много време, за да можем да разберем, че действителността, в която се намираме, отдавна е сменила измеренията си. Понякога трепери и заедно с нас се преобръща и променя... Промъква се, колебае се, отстъпва, преобразява се... Кара ни да се възхищаваме на това, което преди миг е изглеждало банално, но сега, не можем да отречем, е напълно различно.
Изчезваме един в друг и взаимно се изпълваме, различни и близки един на друг.
Любовта прави възможно достигането на дълбоките измерения на съществуването.
Из "Проникване", Йоланта Брах-Чаина
Превод: Мария П. Георгиева
Понякога ни се струва, че още сме на повърхността, а вече сме в цепнатината. Внезапно. А понякога ни трябва много време, за да можем да разберем, че действителността, в която се намираме, отдавна е сменила измеренията си. Понякога трепери и заедно с нас се преобръща и променя... Промъква се, колебае се, отстъпва, преобразява се... Кара ни да се възхищаваме на това, което преди миг е изглеждало банално, но сега, не можем да отречем, е напълно различно.
Изчезваме един в друг и взаимно се изпълваме, различни и близки един на друг.
Любовта прави възможно достигането на дълбоките измерения на съществуването.
Из "Проникване", Йоланта Брах-Чаина
Превод: Мария П. Георгиева
